речитатив за криле -книга

ЕДНА, ЕДНИЧКА…
Едничка си ми – път далечен.

Уж капка дъжд от Есента.

Но все не мога…все не мога

в сърцето да те побера.

Отвън остават дни и думи.

Лица, небета, суета.

И нещо твое вън остава –

неразпознато, изначално.

В далечни, минали лета.

И както зимата стопява

един вечерник – снегояд,

от мен ще те отнемат цяла.

В белязаната ми душа.

Сърцето бавно ослепява

Без нишките на твоя път.

И спира да расте нататък.

В желанията. И смъртта.
Едничка си ми. Път далечен.

И капка дъжд. За Есента.
ДЕЛНИЧНА ПРИКАЗКА
Ще се завърне Господ от вълните.

Ще донесе света. С очите ти.

А после в себе си ще го помолиш

в Морето заедно да поскитате.

Ще бъде тихо и зелено

Морето есенно. В мечтите ти.

До някъде ще стигнете. До Време.

Ще ти омръзне с водната си риза

да носиш и венеца над очите си.

И на обратно в себе си ще бързаш.

Ще ходиш сам. Без господното рамо.

С петна от сол и водорасли

облякъл есента. По памет.

Захвърлил дрехата си връхна.

Без тяло. В стълб от дневни рани.

Пред прага на житейската си къща

за своите Великден-и забравил.
А после в себе си ще Го помолиш

да те завърне при вълните.

Понесъл и света в очите си,

ще му предложиш да поскитате…
ЕДНА КАРУЧКА СЛЯПА В ТЪМНИНАТА
Животът ми- една сълза безлика

от рамото на есенния дъжд.

Една каручка сляпа в тъмнината.

И делничното кръстене по хляба,

изправен до вратата на деня си.

С резка от нож. За следващата рана.

С петно от камък, хвърлен за съня ми.

Когато се събужда нощем лятото.

Животът ми – една вълна в зелено.

От теб преляла.По очите ми. Гранична.

С милиарди песъчинки Време

Все чужденец да си замръквам,
все последен.

Оголил нерв по дневното пространство.

Ту закъснял или пресякъл твърде рано

невидимия улей в светлината.

Тъй беззащитен и беззъб, и слаб-

навярно сам и себе си измамил.

С една безлика есенна сълза.

Сънувала дъха ми в твоето рамо.
ЕЖЕДНЕВ
Всеки ден замръквам в теб.

А в нощта осъмвам.

С дяволски копнеж – да те пребродя.

Ала не успявам. И си мисля,

че си път за мене първороден.

С всички висини, морета, сипеи.

С върхове и бездни. С дни – пустини.

Ти си моят начин да обичам.

Моят сън. Вграденото ми име.

Може би забравям да си спомня-

тази буца пръст и този пясък-

че са ехо от вода. Или от помен.

Моето камино в теб. До края…

В който няма кой да ме посрещне.

С дявола забравен. Или с бога.

Ставам вече.Моят влак ме чака.

В глуха гара.Сред една молитва

сам за себе си дошъл отново.

В петъчна следа от август.

Нощем- в грейналото „Сбогом”.

Моето камино в теб…до края.
ОГЛЕДАЛОТО…
Огледалото казва истината.
Защото не мисли.
Паулу Коелю
Тъй както е при всяко огледало

душата моя е приела

от твоята обратен знак. За бялото.

Да бъда сам …от всичко в теб по малко -

наполовин копнеж, наполовина – вярност.

Отнел ликът ти като отпечатък-

за ден и нощ.За хляб и памет.

Живот ти дадох. В нежността на камък.

В съня си те извиках.На раздяла.

Така и не можах да те достигна.

Дали защото в тебе съм останал-ограбен,

вещ от бурена на дните.

Следа на чужда стъпка. Отпечатък.

Или защото си в душата ми на никой.

Обратната страна на огледало.

Тъй, както в своя край сънуваме

последен път за себе си оставили.

Дано не ме постигне тази участ-

забравено от теб стъкло.

В изтекла рана.
КАРТИНА,
ЗАБРАВЕНА В ПОСЛЕДНАТА НЕДЕЛЯ НА АВГУСТ
Неделя е. Последната следа

от лятото.

Когато сетивата се отпускат.

И все по-тихо и незримо

ти падаш в своя блян по някого.

А няма в теб спасително ветрило,

с което да покръстиш ветровете си.

Следобедът е пясъчник от фигури.

И бавно те прелива

през добрия конус.

Във слюда, кварц… И чуждо минало.
Недели от предесенен покой,

в които сетивата се отпускат.

Каручката на август трополи.

Събира падналите чувства.

И все по- тихо и незримо

умират в твоите следи

години от лета. Без име.

Преди в последния завой

и слънцето да те отмине…
СКУЛПТУРА
По малко те създавах в мен.

На половини.

От думи. Глина.

Сън. Копнеж. И…Минало.

Откраднал пясъчника с дните в зимата.

А може би отнесъл в себе си

останалите дневни половини –

по малко те събирах.В името.

Накрая и душата с теб затворих.

Подобно отпечатък на индиго.

И кост ти дадох. От солта си.

И за живот отново те повиках.

Подобно бог или хирург сърдечен,

отгледал с пот творението свое.

Но в друг е чудото. Не в мен.И вечер

аз в тебе никога не стигам.

С индигото на паметта живея.

В следи от устни, рамене.И утрини.

Тъй, както е подобие

Нощта.На всеки мрак.

На всяко в мен безумие.

Дали защото съм във плен

на твоята душа.И още сричам

онези думи от рефрена

За миналите в мен обичали…
СРЕД ХИЛЯДИТЕ…
Сред хиляди лица си в този миг-

неделята е тяло на копнежа.

В размити жестове, тела, коси.

В сънувани по памет гласове…

ала с осъмналата есенна душа,

в която моята будува.

Еднаква – в хилядите имена.

Единствена – за моето утро.

На минали животи си от мен.

И сам не зная, заради греха си

наказан с нелюбов, живял в любови…

и сам не зная от какво измамен

сред хилядите, Обич,

само в мен, Единствена,

и днес те няма…
СРЕЩА
Не зная как да ти разкажа

за моето небе.За птиците

и нощното мънисто,

попило дневните вълни-

на истини. И на неистини.

Живеем с тебе като в сън,

осиновили сякаш клоните

и корените на дърво.

Еднакви днес в житейското си цяло.

Но някак саморасли. Разделени.

На видимо.Невидимо. И не било...

При мен е мракът.В тебе синевата

загребва думи, тропи, залезни октави.

И в тайната клепсидра на душата ми

потичат мигове от памет.И забрава.

Тъй близо бяхме в синора – едничко семе.

И стрък зелено после – в черното небе.

И страшно е, по- страшно от раздяла,

че стволът в мене с времето расте.

Но ако все така дълбая

до изход пътя си. До век.

Все някога ще видя синевата,

осъмнала по твоето сърце.

И пощадени с теб от брадвата, триона, ножа...

или света на пъргав дървояд,

все някога навярно

да се срещнем е възможно.

Без корен – ти.А аз – по синева...
СИМФОНИЯ
Отслабват звуците у мен. Заглъхва

тъй невидимо, безлико

и ятото на тяхната хармония.

Подобно камък, в блато хвърлен.

Един единствен плясък в тинята.

За оня отривист, внезапен край

белязал знака на потъване.

Отслабват звуците у мен.

Дали защото съм подкупил

последните неделни дни,

в които нищо не се чува.

Светът нечуващо крещи.

Но аз, навикнал с глухотата,

събирам съчките им тих.

И паля нощем в своя вятър

отминалите ти следи.

С неписаната половина
по есента на този стих…
СПОМЕН ЗА ЕДИН БРЯГ
Каква да те запомня, Обич –

рисувана… истинска.

В тази укротена тишина
от съня на септември.

В безметежното жълто
на треви и дървета.

В тесен път от проклети минути.

И вечери.

Как –каква?! Продължавам нататък….

в по- далечния бряг.По землистото Его.

Дето няма и цвят или лъч на отминал.

Огледало поне.Или еко-пътека.

Само тъжна невинност

по парчетата кожа,

скрили в мене небето.

Като спомен от „Сбогом.”

Като синор за време – аз така те живея.

В тази нощ на вълните,

нарисували вечност.
РАКУРСИ
ЩЕ НАМЕРИ ТОЙ КЛЮЧА
КЪМ ТВОЙТО ЛИЦЕ,
ЩЕ СЕ ВМЪКНЕ ВЪВ ХРАМА -
НА ПРЪСТИ.
И,МОЛИТВЕНО СКЛЮЧИЛ
ПРЕД ТЕБЕ РЪЦЕ,
ТОПЛИНА И ЛЮБОВ ЩЕ ПОТЪРСИ...
2
ЩЕ ИЗГЛЕЖДАШ ПРЕД СЕБЕ СИ
МЪДЪР.
И БОГ.
ЩЕ ПРОТЯГАШ РЪКА МИЛОСТИВА.
ПО ТАВАНА ЩЕ КРАЧИ ЗАМИСЛЕН
ВАН ГОГ,
СБРАЛ СВЕТА В СЛЪНЧОГЛЕДОВА НИВА.
3
НО ЩЕ ДОЙДЕ ЧАСЪТ...
ПОЛУНОЩНАТА СВЕЩ
В СИЛУЕТА МУ ЗЛЪЧ ЩЕ ЧЕРТАЕ.
ЛУНЕН ЛЪЧ ЩЕ ОБЛИЖЕ ТРОФЕЯ ЗЛОВЕЩ.
И ЩЕ ВИДИШ,
ЧЕ ГРОБ ТИ КОПАЕ...
4
ПО СТЕНИТЕ НА ХРАМА
ЩЕ ОТСЯДАТ КРИЛЕ,
УМОРЕНИ ОТ НОЩНИЯ ПОЛЕТ.
И ЩЕ ГЛЕДАТ ИКОНИТЕ
С МЪРТВИ ОЧИ.
НА СВЕТЦИ...
И НА " ХУБАВИ ХОРА" ...
МОЛИТВА ПРЕДИ МАЛКА БОГОРОДИЦА
Гледам в себе си.Късам думите.

Изсветляваме.

Тихи сме.

Грешни сме.

Господи, нека утре поплачем. За другите.

Нека днес се помолим. За себе си.

За това колко много ни лъгаха.

Как ни плюха поред.Във душиците.

Как живота на всеки е карта.

А пък нашата вече е жицата…
Как се лутахме- слепи, недъгави.

(Няма слънце- при другите светеше.)
Как си стискахме в хлебец

животеца.

Като малки, наивни песове.

- - - - -

Само тихо…Помилуй ни, Господи!

Да не чуят децата ни, молим те!

Утре, утре ще плачем. За мъртвите.

Нека днес се помолим.

За себе си.
РЕЧИТАТИВ ЗА КРИЛЕ
на пазарджишкия поет Атанас Иванов
Лятото пие кафето си

днес

в кафенето зад гарата.Гърбом.

Заедно с лятото пия

раздялата с вас.

В кафенето зад гарата. Словом.

Птица гледа набожно,
в унес,

махмурлук с оптимизъм опръскан.

Как разливат

поредната празнична смес.

На тезгяха с цинизми.
Капят облаци в щайгите с лед.

Пада слънцето арестувано.
Есента влиза делнично
с летния мрак.
С електричка в душата бракувана.
Май умирам…ни бели коне,
ни Багрянина утринна меса.
Само врани, накацали мръсния лед.
И следи от кълвано, Поете.
ТЕ
Живота си предишен

ще задраскат.

Душата, знам, ще изметат. До бяло.

От там насетне – само блясък!

Като парчета слънце. В Огледалото.

Мнозина ще повярват, че са ангели.

С криле от кадифено- меко щастие.

В тефтера ще записват всички данни.

За хората.

(И за човеци- в частност…)
Без тежкия товар на грешките

ще тичат по небето ни безспирно.

Душите ще разместват- като пешките.

И ще пригласят ангелски –незрими.

А Бог ще ги хареса. И ще каже:

„Слуги сте ми. Ще сядате до мене!”
Така, от най-високото помазани,

усмихнати ще падат.

На колене…
СПОМЕН ЗА БУРГАС
Вечер заливът
прибира
своите деца-
бавни, уморени лодки.
С паднали платна.
Маранята се протяга.
С тежък дъх на сол.
Гали есенният вятър
мрежи.И покой.
Залезът заспива.
С птиците.
В сън от лято. И дъга.
Лягат в мен ръце.И пристани.
Стъпки.Дъжд.И ... тишина.
Само улиците полудели
бродят в твоя смях -
жадни тръпнещи постели.
С вятър.Сол.И грях.
ДУЛО
Най-напред убиваш мекия спусък,
после...мекото в себе си.
После убиваш твърдия спусък.
После -убиваш.
Михаил Станчев
И оставам в теб -
само дуло.
Тоест:
кръгъл...
до черно. Спокоен.
Над чертата ми
в зимно було
спят треви,
плуват есени...И лежи
една Скотобойна.
Със железни обувки
по твоята земя
нереално пристъпвам.
Сутрин обличам двете лица.
На куршума.
Нямам име.Ни сън.Ни мечта.
Аз - едно.Кръгло. Дуло.
В тебе забоден
сънувам света-
(когато съм)...без патрони.
Или света -без звезди.
След като проговоря...
Просто:
кръгъл,
безлик...
И спокоен.
Аз съм още във тебе свободен.
Твоя Граница.
Време.
И Слово.
СЪНОВИДЕНИЕ
С чаша питие

я чакай.

В приглушената песен

на нощта от тебе.

Приготви си за нея

хамака.

Защото нищо не се повтаря-

нито мига, нито негова сянка.

Знам, ще видиш каквото поискаш.

Там, под дрехата светла на Тишината.

В минувачи от кал

ще нагази утрото – белият брат
на нощта ти.Ала- чакай я!

Чакай я в себе си!

В аромата на тялото нейно.

И в това първо нощно проплакване,

спряло вик и следа

от сърцето и.
СТИХ ОТ ПОСЛЕДНИЯ ДЕН НА ЛЯТОТО
Отиват си сезоните. Отлитат…
Отива си оттук
самотната ми гара.
А думите пътуват.

Невредими.
Поели коловозите й
вярност.
Навярно нощем
сянката им пия,
луна от детството забравил. Отиват си…

отиват си годините.
Прелитат през прозореца ми птици.
Заслушани във шепота на есента

по нивите,
звезди се раждат. И отлитат.
Наоколо,
от празните гнезда,
с олекналите стъпки на децата,
животът ни лекува самота.
В следите на отминал празник.
Отиват си сезоните. Отлитат…
Отива си оттук
прощалната ми гара.
А думите й в длани на любими
ще палят самота.
От вярност.
РАЗГОВОР
Осъмнал ъгъл капе в мен.

От топла сянка време.

Ти беше вчера моя ден.

А бях ли аз със тебе…
Наоколо гнездят листа.

От есени те пазят.

Окрадох гузен твоя храм.

Дано не ме намразиш.
С неказани слова

снегът

разражда нова вечер.

След птичите сами ята.

В отминал път - до черното.
Фамилни улици. И мрак.

Растат в треви. От вяра.

Не топли есенният злак -

забравен път съм. В бяло.
И аз, и ти…не сме Оттук.

Навярно Там сме родом.

В погрешна стъпка. В паднал звук.

Замерил райски Содом.
Ти виждаш…късно е във нас.

Брегът не стигна суша.

А времето остави глас,

след който сме послушни.

- - - - -

Осъмнал в ъгъла си свят..

И колко студ те пази!

От падналите в мен листа

дано не ме намразиш.
ПИСМО
Отвън, до хоризонта на ятата,

следите още криволичат.

Не извървените недели изгубили.

В семейните благоприличия.
Притиснати след здрача в нас.

И нощните си листи.

Поим отминалата страст.

С осъмнали зеници.
Във храстите от самота

ще трепне късна птица.

И за раздялата със теб

у мене ще изхлипа.
От ятото останал глас

ще я дочуе в мрака.

И в нечие добро небе

до късно ще я чака.
И ще мълчи. Като дете.

В едно осиротяло “сбогом”.

От нас… до двете ни ръце.

По съмнало -

сами,

оловни…
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
Тъй ефирно- като славей,

тъй неусложнено като...

Тъй необуто- немачкаемо като...

Тъй неизменно,

ранимо,

тъй близо до отвъдното,

тъй непостижимо като...

Тъй празнично, но често в траур.

Тъй детски наивно като...

Тъй затворено- домашно,

тъй охолно-бохемско като....

Тъй неусетно- неуспяло-неубито като...

Тъй ново скърцащо,

тъй пълнолетно- пълноводно- пълновластно като...

Тъй смъртно,

тъй езически просто-

като твоята Душа.
МОЛИТВА ПРЕДИ МАЛКА БОГОРОДИЦА
Гледам в себе си.Късам думите.

Изсветляваме.

Тихи сме.

Грешни сме.

Господи, нека утре поплачем. За другите.

Нека днес се помолим. За себе си.

За това колко много ни лъгаха.

Как ни плюха поред.Във душиците.

Как живота на всеки е карта.

А пък нашата вече е жицата…
Как се лутахме- слепи, недъгави.

(Няма слънце- при другите светеше.)

Как си стискахме в хлебец

животеца.

Като малки, наивни песове.

- - - - -

Само тихо…Помилуй ни, Господи!

Да не чуят децата ни, молим те!

Утре, утре ще плачем. За мъртвите.

Нека днес се помолим.

За себе си.
ДНИ ЗА УБИВАНЕ
Дни за убиване.

Кръгли и сиви.

В прашки за точна стрелба.

Камъни в тебе. Живи лапили.

В „мекия спусък”- Смъртта.

Все по- насмешливо

днес се търкалят.

Влачещи сенки. И грим.

В някой, навярно подшушнал за рая.

В каменно - сиви тълпи.
Тихо разлепваш стени.

От очакване.

Бавно се срастваш. По техния ритъм.

Стълбище ставаш.

В стъпки на паднали.

Или матрица от дни за убиване.

Или матрица. От дни…
п.п.

Какъв си, свят?...Ни стар.

Ни черен. Нито млад.

Нито умиращ.

Ни раждащ се.Ни ангел.

Нито сатана.

Какъв си, свят…Ни рай от милост

свише. Нито ад.

Какъв си, свят?

Поникнал в моите очи.

От мен изтръгнал вик.

Случайна строфа.Стих.Поанта.

Самотен. Копеле. Един плесник,

откъртил от лицето ми скалата.

Лавина с каменно сърце.

Какъв си, свят?...Какъв си, братко?

Резерва. Гара. Евтин вариант.

За не успелите да станат…Случайна грешка.

Паднало зърно.

От вечно отлетяло Време.

Но още в теб съм - Скитник. Епигон,

пътувал в минала поема…
ПОГРАНИЧНО СТИХОТВОРЕНИЕ
И кораба с товар от спомени

ще отпътува с вечерта…

Иван Пейчев
Отвъд…отвъд този праг,

накъдето нищо не залязва.

И не чака в завоя беда.

И не крие тревата омраза.

Там, отвъд моята земна стреха,

надалече…далече по вятъра,

накъдето кръжи листопад

и умират листата от лятото.

Там, където живее духът…

този път е самотник обречен.

В неописан от никой Отвъд.

В неизпята от никого песен.
Лист по лист се смалява нощта.

И звездите потъват в сеното.

Самодива – свенлива бреза,

свлича в мрака зелена роба.

А какво е след крачка отвъд -

само някаква част в битието.

Като късна съпруга градът

до живот ме изпраща. По светло.

Любовта му – всеяден глагол.

Саморясляк от чуждо его.

В късни улици (моят затвор)

капе. С празнично зимно ехо.
п.с.

Знам…навън, в този есенен праг,

накъдето светът се смалява.

И не дебне в тревата беда.

И не крие завоят омраза.

Там, където ме пари дъха ти,

твоите устни…жарта на ръцете…

ще съм жив. И след крачка отвъд

ще съм сън. И частица от тебе.
ПРИСТАНИЩНА КРЪЧМА
Потънеш ли във тялото й

нощем,

от прага празничен

веднъж излязъл…

изчезваш в нея. Като в огледало.

Сред своите безплътни братя.

Отвън са всичките неволи.

И всички планини от студ съблякъл,

с крадецът в теб

( и неговата болест)

претърсваш тялото на мрака…

Жената, седнала наблизо,

от вечерта отпива чаша.

В тръпчивото житейско вино

Тя рови дните си. За памет.

По обед слиза лудият…отгоре.

От горната земя прегърбил облак.

И есента на масата поваля,

окалял във земята поглед.

Приклещил слънцето

през пръсти,

доволно кукурига на кръчмаря.

Пияните край себе си покръстил.

В далечно плаване. За рая.
Тъй кратко е щастлив морякът,

захвърлил котва в празната си маса.

Довел за ден пристанищния вятър.

Морето си удавил. В пясък.

Над него фарът се люлее.

С потънал във очите пристан.

А виното е свършило отдавна.

И дреме край трохите месечина.

2

…А после бавно се изкачваш.

В тревата на квартална есен.

Над острите завои бразди южнякът.

И камъни стопява. От сърцето.

Крадецът в теб навлича тяло.

И крие там неделно самотата.

Пристанищата палят кръчма.

В лицето нощно на моряка.

Жената е от бяло…сякаш.

Забравя светлите си мисли

в последната изпита чаша.
Със лудия си тръгва. И навярно

след него ще събаря в гласовете

стрелките на попътна вяра…
П.С.

Оставаш сам. Дори моряка

нанякъде от себе си запратил.

Кръчмарят ти намига. През сълза.

И бърше с нея в чашите Съдбата.
ЕСЕННИ МИНОРИ
Пресъхва светлината…и потъва

в зелената недишаща вода

на Лятото примамливият блясък.

Тъй близо в мен е залезът,

вълните нощем…есенният пясък.
Замират в сенки дневните души.

На влюбени или самотни птици.

Дори нощта, забравила халат,

е тъжна, зъзнеща старица.
Разлъчени са всички светове,

в които светлото живее.

Забравата е плевел. И расте.

И гаснат удушени цветовете.
Върти се вятърът проклет.

И точи зъб на слепите прозорци.

Циклопът в мен, навил въже,

очаква късни богомолци.
Бордюрът храчи сива кал.

И делнично потъва светлината.

До зимата на дневната печал

по минало в душите Лято.
РАЗМИСЛИ НА ЕДИН ШУТ
Докато диша денят ми

и пътеките в себе си

с лека ръка разминавам,

аз живея в браздата след Утре

и измислям лице за детето у мене,

което се лута.
От години живея,

а пък само в завои ме посреща

тази сива неделна мъгла

на изстинали вечерни свещи.

Свършват в нечии дни

моите думи от минало,

а не зная дали съм живял.

Или само умирал.
Цял живот мъкна

своята шепа вода

срещу сушата…

аз, крадецът на вятър,

който вечер мечтите си суши.

И, забравил клепсидрата в себе си

нощем да капе,

ближа капките сол

от очите на твоето лято…
САНТИМЕНТИ ПО НИКОЕ ВРЕМЕ
Смъртта е разрешена всекиму.

Ала животът – на малцина.
Георги Спасов
За всяка мечтана стъпка

след теб

имам педя щастлива земя.

В полусън-полумрак те живях.

И преминал неделя

по летния дансинг

аз съм празна до бяло.

И светла стена.
Как небето ти в мене копнея…

Не потърсих следата на твоето име

с тези пъстри до синьо очи.

В мен търкулнати.

В моята прашна от сън постеля.

Ще кънти като присмех на гларуси

вятърът.

Посред тихата стая от памет.

За Нея.

2

Навън цъфтя и прецъфтява лятото.

Към други брегове те отминава.

А в моя свят- тояга, път, нозе- за ново бягство.

Тъй дълго „сбогом” никога не съм ти казвал.

Тъй дълго „сбогом” – да забравим

и вчерашния ден,

и шепата му пръст в телата.

Да почнем в някакво Начало.

Да сътворим земя от крачките.

И по нататък да издяламе

мечтите си. От песни на свирачи.
Тъй дълго” сбогом”
никога не съм ти казвал.

В полусън-полумрак те живях

от частици следи.На живели.

И преминал неделно

по летния дансинг света си,

в твоя бряг съм следата земя оцеляла.
СЛЕДОБЕДНИ МИНОРИ
Бавно тихо кървя.

В незараснали рани се сбирам.

В незараснали дни.

И пътеки от мъртви години.

Нямам име и праг –

по лицето на зимата

моят паметен свят

е клошар, пантомима.

А далече от мен
се разстила Безкраят.

В малък пясъчен бряг.

С каменисто Начало.

Аз съм в него една

песъчинка. Без име.

Непрочел този свят,

болен в своята ранимост.
Бавно, тихо кървя.

В хоризонта си минал.

В тази млечна трева

по пътеки с години.

И не зная къде,

над човешката преспа,

моето лично небе

ще ми спусне завесата.
ХРОНИКА
Бе малък още и непитомен светът.

Помежду двама се полюшваше Змията.

Неопръстени бяха пътищата в него..

И мрежата небесна- непозната.

Бе малък. Като ядката в греха.

И разделен на две сами недели.

А върху мрака си нощта

едва плетеше звездната постеля.

Висеше ябълката в нас.

Зелена. Недокосната. Нетребна.

С онова узряло вечерно предчувствие

за залез. Или утро.

Спрели Времето.
Бе малък и непрекосен светът.

А пътищата – неопяти още.

Невкусваните горе плодове

втвърдяваха едно очакване.

И нощем се прикриваха. В смъртта.

Така неделно раздвоени.

С лицата ни живееха. В греха.

А в нас по цвят разтваряше все още

Времето.
ВИДЕНИЕ
Потънахме в дълбокото
със теб.

Две сенки, ожаднели за телата си.

Как всеки лъч угасихме.

И спря

сред песъчинките на този бряг
пространството.

И нямаше посока. Нито връх.

Светът прибра отдавна своите сънища.

Отблясъци сами от вечерта

рисуваха потъналите пътища.

А светло бе наоколо. И в нас.

Навярно – с любовта избликнала.

И странно светеха невидими лица.

С онази жива светлина . От минало.
След време ще сме жадни пак.

И ще поглеждаме Нагоре.

Дано провидим. В кръг от светлина.

И в сънения мрак да се съборим.
ФАДО ЗА ДВЕ КЪСНИ ЛИЦА
Някъде, между моите мисли

и мен…

крия двете зелени очи.

Като дума за бряг и безкрайност.

Утре всички, които те търсят,

ще намират съблечени устните

на Нощта.Върху моето тяло.

И напразно ще мамя себе си.

Или теб ще намирам.Понякога.

В някой камък и в пясък, излят

от обувката мека на лятото.

Там, където отдавна ме няма.

И навярно, където сега си.

Там, в нощта побеляла от двама.

Сред която напразно се търсиш.
Аз ще пазя в брега като сянка

твоята дреха, съблякла съня ми.

Разделени, а толкова близо.

Като дъх от едно новолуние.

Ще целувам със поглед очите ти.

Ще целувам със поглед ръцете.

Или твоите стъпки ще галя.

След обувката мека на лятото.
Утре всички ще ме забравят.

В две зелени очи. От Безкрая.
ЗАРИЧАНЕ ПРЕДИ КРЪСТОВДЕН
Не ще ви забравя

утре, в молитвата.

вас- не грешилите, без недостатъци.

Премълчаните, умните, мъдрите,

светлите, свестните…

Не ще ви забравя. Утре. В молитвата.

Аз – умозрелецът, мнителен, питащ.

Кръпка по стъпките на деня си отминал.

Аз, едно ходещо копие тленност.

Ежедневниче. Еднодневка.

Не ще ви забравя в стиха си –

тъй грешен, суров и несвършен.

Несъвършен.Безумен от думите.
Оставен да диша.

Не катедрала. Забравена в тихото.

Да. Вие така и не пишете.

Вие сте Стил.И Лице.И Характер.

От химни и песни навярно направени.

Все безгрешни. В хармония. В блясък.

В прослава на нищото изгонили нищите.

…И зная, че мои са всичките грешки,

недъгави рими,

безформени строфи. Без синор. И кухи.

От неми куплети.

В една бутафория и бездушевност-

тъжна есенна плетка.

С всичките скъсани думи за нежност,

С всички облепени думи

за нещо си…било…не било,

незримо, човешко.

Мои!

Не ваши. Вий сте Лазурът.
Те ме поправят – моите си грешки.

Да се намеря. Някъде. В някого.

А вий – накъде?

Може би – в Еверест?

Или – в Марианската?

И там ли ще правите Вечност?!

В двата обърнати върха към Нищото.

В блясъка ялов на две остриета.

Там няма име за мене, грешният.

И оцелели стъпки от вас, Безпогрешните.

Затова Съм.Или ще бъда.

Още катеря в молитва душата си.

Аз, най- удобно Сгрешеният. Мимът.

Беден до милост.

Скитник по вятъра.

Не ще ви забравя утре, в молитвата.

Вас, не грешилите, изрязали в себе си

благодатта на Съмнението.

Не ще ви забравя!

Зад мен ще закусва - по моето бдение-

потомствен Страхът.

Или Изкуплението.
МЪГЛА
Измъкна се

от съботната кожа.

И бавно облада-с наслада -

клоните, дъбравата и синора

ръждив по есента ми.

За мокра ласка
после спря в листата.

Отдъхна с две тополи

и надолу

по пътя в тежък дъх се свлече.

В перчемите

на двата листопада.

Остави там целувката си нощна.

Притихнала поспря

в поточе.

Заслушана, смълчана. И потайна.

До ромоленето на сън приседна.

В неясни дири.С новата премяна

погали прага в мен,

тъй празнично ухаещ.

Но сепната от скрито лято,

отдръпна се назад. Избяга.

Край съботната кожа на реката.
СХИЗИС
Отъняха и в нас

Часовете.

С песъчинките време.

В Часовника.

Огрубяха душите.

И вечер

като сенки сами се наливат
проклетите мигове.

В старостта, по годините –

като рядка, нечиста глина.

В непотребно, негодно за месене

наше, само наше невтасало Минало.
2

Безучастни сме. Равни. Отвсякъде.

Равни в себе си.

Равни – в децата.

И напразно чудакът с китара

се опитва да трогне сърцата ни.

А брегът е полегнал на завет.

И лицето сивее. По вятъра…

И се правим на хроми, негласни.

На невидими шапки от щастие.

В самоделки преправяме сякаш

и хастара на дните. По бастите.

Вкоравили гледеца нататък-

не за час, не за два. А до век.

Зад ключалка поглеждаме. В себе си.

В тази жадна първичност по Дивото.

И се питаме живи- неживи : кой от двама ни е човек...
ОТМЕСТВАНЕ НА ВРЕМЕТО ПО ФУКО
Напук на стенното махало,

превърнал себе си в „напук”,

в съня ми - някак оцеляло

от сипкавия инфразвук,

ще ровя в теб

сърцето си. До бяло.

Далеч от дневния боклук.

Под светлите самоизмами

на есенния в мен капчук.
Дано да оцелеем двама.

„Накъсо” вързал лудостта

със стръкче дъжд,

с въжета кожа

от змийското начало на света…

живея в дневния си брама –

едва роден и още сляп.

Под светлите самоизмами
на есенния в мене свят.
Напук на древните начала.

Превърнал себе си в „напук”,

аз бялото сърце накрая

ще пратя по един капчук.

И дълго няма да ме има.

Прашинка – ще живея в теб.

Окръглил есени и зими

в съня на твоето сърце.
СЪБОТА, В СТИХ ОТ СЛЕДОБЕД…
Студено ми е- приеми ме
в своите обятия на селска Богородица.
Христо Фотев
Когато ни отмине

първата вълна

и, оцелял от паметната лудост,

в телата ни ликува

вчерашният свят.

С тъй дълго търсените думи…

по хълма слиза Времето – Съдба.

С ръкойка дъжд

за сухия език на вятъра.

А в стъпките пред прага твой-

вечерната слана.

И две очи, които Пътника си чакат.

2

Наситихме се с теб

на дребни хора.

На вързано от плашила небе.

На мътени в неделен полог

„безсмъртни, вечни светове”.

Наситихме се на измислен сняг.

На вечерния страх от утре- вяра.

В усмивките- на каменния бряг,

където неродени думи чакат.

3

…Студено ми е. Във една вълна

събрал съм лятото

на своето спасение.

Навярно всеки носи някакво море.

И сал за нощните вълнения.

И вълноломи от лица,

откраднали морета – време.

Студено ми е в този свят.

Дано във твоя ме приемеш…
МОТИВ
Рибарите молитвено
пристъпват.

Рибарите са сенки на Морето.

И в него потопяват
гласовете си,

прегърнали луната с груби мрежи.

Рибарите са сенките от суша,

случайно прелетели хоризонта.

Вечерни гости между залива

и него,

навярно - точиците слюда,

която слънцето оставя

по мокрото начало на следите ни.
Луната още свети в гърбовете им.

Как тихо, нежно тя отлепя

далече многоточията в думите.

И само бризът топли сякаш

скалистото сърце на бреговете,

загатнал за вечерните пасажи

с предесенното свое пълнолуние,

населило в душите ни копнежа

по утрото във синьо и златисто,

до хоризонта в тях попило
вълна от мрежите лъчисти.
А заливът е пурпур и мъниста.

Загърнала скалистото му тяло

неделята през мен потича.

Защо ли хоризонтът още диша

с лицето на болнава нощна птица.

И ми напомня, вечно ми напомня,

че съм от пясък и надежда,

приспал гласа на котвите

в копнежа си…
И ми напомня, че съм пясък.

Че съм от пясък. И Надежда.
ДВАМА
Може би не са истински

на Земята…Не е за вярване –

като от сън направени…

Да нямат нищо. И дори

и дневното парченце памет.

Отдавна не познават Раздавача.

В сладкарница, на масата за двама,

неделя спрели в своето vivace,

не се нуждаят ни от бляскав поглед,

ни скритата целувка на ръцете

ще палне въглени

в очите им навярно.

И не браздят милувките

тъй сухи

плътта по Времето. Под шала

дъхът на нежния вечерник

не пада върху раменете й…Отдавна.

Защото нищо не усещат.

Останали във поглед и нирвана,

един на друг

отлепили душите си,

единствено във тях се притежават.

И пожелават – късно и до болка-

да са сами. Изпепелени. Влюбени.

В душите си –не потъмнели.

И не вехнещи. Не е за вярване…орисани,

тук никой не познава старците.

От восък или плът

живеят в зимата.

В една забравена сладкарница.
ВЯТЪРЪТ...
Присъда е над всеки път.

Над всяка крепост, скрила Време.

От всеки камък взима плът.

Да облепи гнездата в мене.

Приятел на морето и брега.

След пограничната безкрайност,

отгледал за очите си деня.

В намерените думи и пространства.

Не е очакван. Нито сън.Ни порив.

Не е забравено „ обичам”.

И не живее в чужда смърт.

Под покрив.

А медните звънци от него

сричат

изгубеното време за света.

В зелено- бялото кокиче.

И като вятъра сама. И гола.

С дълбокия си глас пленила птиците.

Пониква в стрък. Или зърно.

Единствено душата му орисана.
п.п.
Далече съм от тебе, сън.

Но по брега на твоето ехо

ще ида да погледам как

рисуваш думите.От вечност.

И без да зная колко сив

и колко звяр е в мен човека,

ще храня кучето му. С мрак.

От тази теменужна вечер.
ВЕЧЕРЕН ДЪЖД
В този дъжд над града,

в този есенен дъжд

с посивели стени

и окадени зимни комини…

аз те слушам, Любов,
И попивам гласа ти.

В този спомен

от живите водни пъртини.

Окънтяват олуците

дневния свят.

И претръпнали палят в стрехите

шепа звук

на осъмнала жива вода.

Дето камък пропуква.

И сипей.
В този дъжд,

в този есенен дъжд над града

аз съм жив,

аз сънувам цвета на гласа ти.

С аромата бъбрив

на дъждовна вода.

Там, където вечерните стъпки

са памет.

И угасва брегът

своите дневни мечти.

В слепотата на минало лято.
Аз съм жив.

Аз те слушам. И пия гласа ти.

По вечерните капки вода.
ОПИТ ЗА РИСУНКА
Цялата е тих копнеж.И ласка.

В синьо от гласа на вечерта.

И не вижда как откъсвам

в мрака

есенните капки на деня.

Знае тя- пред красотата й съм сам.

Бряг напуснат. Дом без сън

за минало.

Забранена пясъчна следа.

Дето все рисува своите приливи.

Нищо в мен не я боли,

спомени разпръснала с листата.

Охра, пътища и дни

палят нейния копнежен вятър.
- - - - -
Цялата е Бряг. И късно Лято.

В минали следи на птици-хора

спи сърцето й. Шепти в листата

думи за любов. От болен.
ОЧАКВАНЕ ЗА ДЪЖД
Малко по – надолу,

всеки я има –

една прясно боядисана пейка

в сърцето си.

И момичето с нея.

От предишната зима.

Спряло в твоята есенна песен…

малко по-надолу,

където е вечер.

От двете страни на живота.
Все по-надолу –

от подветрената стена на дните,

когато тревата в тебе будува

да прокълне нечие минало.

Нещо горчиво и сухо

засяда през гърлото

като неделната нафора,

като поглед на просяк,

изпил твоя, като…

спомен, следа, безмълвие.

Като едва чуто съскане

от оставащия пясък

в обратната страна на сънищата.
- - - - -
Още миг и ще плисне дъжда.

Аз съм скрил тези дни

в тъмнината -

ято бели врабци

под вечерната стряха.

Още само да плисне дъжда -

оживелите думи те чакат!
АБОРИГЕН
…Помня как упорито

плувахме с тебе.

До Кораба.

Поклон да им сторим.

Да получим и ние

от вълшебното синьо мънисто.

А обратно с ритници

богоравните хора

ни връщаха.

Да си вземем отново лекарствата -

за време. И място…

(Те бяха ли свършили…Не помня от слънцето.

Излекуваните лежаха
над моя клиничен случай.)

И си мислеха колко бурета

има под нозете ни за търкаляне.

А миришеше от тях

на домашна ванилия.

И на прясно поръчана вакса.

Поне по донос да бяха написали.

С дъх на мъгла от известна фамилия.

Нищо… капки кал

зад първичното шушнене.

Като след цветна бременност,

в корема на две прокълнати Българии,

съхне на завет тук

Нищото…
Зад фитила пъпчив на луната

слепецът у мен

почуква с тояжка Времето.

Чука…чука по яйцето му,

вкалцено в текли реки

и в думи на хора.

И се чуди с какво да си купи

сянка от ручей.

Или плът от молитва.

За да остави очите си

в тях да покълнат. Отново…
СЪБУЖДАНЕ
Пътеката от лунните петна

при мене ще я доведе накрая.

В онази нощна тишина,

в която болката заравям.
Ще чака мама. В своя сън.

Мъглата ще облича есен.

Дърветата ще наплодят.

В забравени от бога песни.
Съня ще сепнат призори.

В криле от нощни пеперуди.

Ще звънне дъбовият скрин.

И мама в мен ще се събуди…
НОЩНО
Дъждът валеше много векове.
Николай Милчев
Светът от мен се извървя.

А моят – в мида свит.

Живей оронен.

Не бързай, старче…

Пътят е дъга.

Ще те целуне с прах.

И спомени.

Ще те намери в Есента.

Сред преродените души - в листата.

По мръкнало, от нечия земя,

ще духне в теб зелено

вятърът.
Не бързай, старче…

Пътят е дете. А ти …

Във възрастното Време теб те няма.

Едва ли ще пораснеш някой ден.

В сънливата липа. В завоя прашен.

Не бързай! Ето, виж дъжда!

За твоя праг доведе лудия.

Река е в теб. И търси светлина.

А той… нали от Бога е целунат.
- - - - -
Навън един опушен зид

сълзи в очите на листата.

С дъжда, на пътя коленичил.

Сред пясъчната зима през душата ми.
ИЗБОР
Помни! Мастилото убива.

Дори с вечерната си самота

пресяга в думите. И скърца

по гланца крехък на Нощта.

Зад сън, погубил път.

Зад Името.

Така мъчително и дълго

с мастило проверявай Живите.

Преди бедилото на Зимата,

помни – мастилото убива!

И синият му клуп

пристъпил

понякога в дъга ще видиш

Една от всичките си смърти.

Като съдба. И хляб.

По пътя…
ВЕЧЕРЕН СНЯГ
Този сняг…този вечерен сняг,

спрял в очите ти

с дневната болка.

Този сняг, между нас навалял.

Между дните ни – улични погледи.

Забрави…забрави този сняг!

Не отивай от мене далече!

Есента е претоплила стих

зад съня ми по летните вечери.

С чаша меко вино. И копнеж

от въздишките на оградите.

В сенки идва.

И в нас отлежали

оживяват без памет

само крехки кристалчета смърт,

скрили дневните рани…
Знам…за тебе съм болният праг –

всички пътища днес разминавам.

В този вечерен свят, навалял…

като в няма, безлика гара.

Нямам дом. Само стъпки от сняг

в мен отдавна тъй тихо живеят.

Наваля. Наваля есента.

Не отивай далече…
ГРОТЕСКА
Да се върнем със теб…още днес.

По следите на лятото. Не е късно -

до там е неделя Очакване.

Виж, ръката ми как

всички пътища смачка.

Всички стари следи

скрих от тебе…И здрача.
Да се върнем…сега.

Още стъпките пазят

две черти…две тела.

(Там не сме се намразили…)

Нека вън да вали.

И подсвиркват от мрака

пожълтели листа.

Аз в съня си те чакам.

Нека бързат навън…

сто години нататък.

В мен е жадна река

твоят дъх сред листата.

……

Да се върнем. Сега!

Там…в минутата лято.

На брега две вълни,

в топла пяна и вятър,

ще отмиват света

(сто години нататък…)

Да се върнеме, а

…само в стъпките пясък.

Само аз…само ти…

от минутата лятна.

Нека другите вън

да се смеят, да викат.

Да шушукат по нас.

Нека гарите тичат!

Само днес остани…

в моята делнична зима.

Някак в близкия ден,

след завоя отминал,

твоето лятно лице

в мен потъна…След името.
ПЕРПЕТУУМ
Минувачи в думите сме с теб.

Имената си да приберем

ще дойде време.

И от Времето – да теглим часове.

Както камъкът в земята тегли.

Минувачи в думи

покрай зид. Покрай

сенки в нас и сънища от Его

ще откраднем нощни брегове.

И без граници ще съмнат световете.

Като прах горчив

след чужда вяра

Минувачи в думи-

ден по ден-

ще отглеждаме в росата

по телата си

камък от земя на нероден.

После ще погубим в него Минало –
да не набоде трева.

Или дъжд да не попие

Вечност.

В синьото сърце на младостта.
Минувачи в думите сме с теб.

Имената си да приберем

ще дойде време.

И от Времето – да теглим часове.

Както камъкът в земята тегли.
ЛИСТ
Нощта е скъсан лист. Със бялото.

И падналите букви от минутите.

Зад топлината и
сънят разражда тялото.

От късата река на утрин.
Нощта е скъсаният лист.

От моето лице във тебе.

Очакване – да завали.

И този дъжд да е последен.
Да завали…да бъде нощ.

И всичко мое в теб да скрие.

(Едничка моята душа

не те погледна днес накриво).
Каква баналност…Заваля…

Пътеките избягаха. В две преки.

В чадърите. И в тази самота

набързо есента облече сенките.
Уж хвърлих скъсания лист.

А в някаква следа видях реката.

От дълго чакане…да завали.

И да осъмне плакал вятърът.

Уж казах – вече съм безкрил.

Днес няма в мен небе. И вярност.

А то – в очите ти дъждът

бе пръснал охрата.До бяло.
Не те сравних със нищо в този миг.

В съблечената нощ на стара зима

с останалите есенни звезди

брегът бе коленичил. И безименен…
ОПИСАНИЕ
Сърцето е опасно място, знаеш…

А ти не спирай в него!

Карай си по пътя!

В нечетните завои на Съдбата

и в топлия неделен праг –

не спирай! И не разравяй , моля те,

с надежда

останалите сенки в тишината.

Сърцето е опасно място…

Тревясал нощем път. И знак за време.

Осъмнала сред дните си безкрайност.

В която думите по теб живеят.

А ти…върви из пътя си…Не спирай!

Далечна, пресметлива – отмини ме!
Сърцето е опасно място, знаеш.

Прокълнато. Невярно.

Но… щастливо!
ОЩЕ Е ЛЯТО…
Още е лято. Нищо че няма

топло докосване вятъра.

Като въздишка потича

в лицето ти. И отминава. Нататък…
Идат безсъници(още е лято…)

С кръгла луна над върбата.

Ти си измислена…просто докосване.

В равния гланц на листата.
Вечер. Поредната…Дъх от зефира

в нежното тяло на мрака.

Още е лято.Пее в щуреца

синьото мое очакване.
Още е лято. Още сме двамата.

Пясъчно топли. В дъгата.

Нищо, че нямам твоето докосване.

Нищо, че няма го вятъра.
Вечери…Жълто простират пътеките.

В светли петна отминават.

Влизат у мене. Безмитни, по спомени.

Стрехите на любовта ми.
……
Ти си измислена…просто докосване.

Като въздишка в косата.

Още е лято…с охра във синьото.

Нищо, че нямам вятър.
ПАНТОМИМА
Някой сънува лицето ти снощи.

В края на лятото, в стъпките…в пясъка.

Просто въздишка е зимата още.

Или за тъмното сляпо очакване.
Някой до късно към пътя поглежда.

Всички следи заличил…всички прагове.

Пресен е вятъра…още нагарча.

В сламена прежда търкаля лятото.
Като въздишка. Или докосване.

В белите думи, зад мрака останали,

някой те чака. В сърцето износил

всички раздели. И разстояния.
Някой те чака…счупил стъклото

с дъх за студена и дълга зима.

Като въздишка…или докосване…

все едно – още те имам.
ДЕЖУРСТВО
Като сянка е тази завеса.

След прожектора капе. В метафори.

В прах от сцената.

В прах от лицата.

В кръгли мисли, поети без нафора.

На последния ред са актьорите.

(Ние - стари и смешни столове.)

В прах от сцената лепне умора.

Или в сън – до неделната гроздова.
2
Нейде с тихото лягат лозниците.

И светлеят в окото на дрозда.

Между зъбите скърцат личности.

Скрили в пазва ланшните гвоздеи.

Прах ти казвам…Попива ракията.

И гласа ни затрива. По масите.

Покрай равния гланц на мастилото

всички доноси лягат. До втасване.
3
Пари въздухът. От оптимизъм.

Има дежурни. ( Как ръкопляскат!)

Скърца по нощния лист Победителят.

И до утро търкаля душата.

Сто грама само –
до пълно окръгляне.

После поемам…без нафора.

Някъде в 3 (с този дим от Горубляне)

всичко потъва. В метафори.
ЕПИКРИЗА
Потъвам в този хубав ден, където бавно

душата ти изпълва побелелите пространства.

Дъгата в мен покорно се прегъва.

Небето е олекнало. И странно.

Потъвам в този ничий ден,

зазидал стъпките на толкоз вечери.

В които съм изпращал сън. По теб.

И тиха есен. С пътищата време.
Отдавна не поглеждам настрани.

В забравен извор. И затрупан.

Душата си оставих. В други дни.

Тя скитница е в делника на други.

От тъжният му ромон съм смутен.

Потънали, петачетата светят.

Като лицата на луни.

В отминалите детства…Надалече.
А все по- тихо става…знам.

Тревата е порасла. До колене.

Небето ми – отекло…И в следа

душата на полето се въззема.

Очаква новите листа.

И дъжд очаква късата ми зима.

Един до друг. Далечни от света.

Живеят делниците в моето име.
Така - на крачка от снега.

В несигурния сипей на мечтите.

Забравих тази синева.

И в други стрехи тя се скита.

А колко смърт е вътре в мен!

От колко вяра - на обичал.

В неделя гара е светът.

И релсите му в тебе тичат.
ВЕЧЕР, КОГАТО...

Вечер, когато

Морето остане само.

И когато

светът ми наметне самотен

едно старо, протрито житейско сако.

Вечер, когато си толкоз далечна…

В мене, от дневните дребни неща,

или от своите вечни посоки,

пада земята. Обърната. Зла.

Пада – чудовищно сляпа. Жестока.

Всичко, което обичам, лежи.

В тази написана вечност. Без име.

Всичко…

Спасените в мене следи,

кърмили стъпките на пилигрима.

Вечер, когато за тебе съм стих.

А от брега ми те викат спомени.

Вечер светът ми заспива след три.

В празните вени на болен.
ДЪЛГО, ДЪЛГО...
на Лятото
Дълго, дълго се сбогувам.

С теб. С брега.

С аквамарина.

С медения глас

на вятъра.

В стъпките на някой минал.

С вчерашния сън

от думите-

бавно, дълго се сбогувам…

От стъклото ме прегръща

нощен път. Едно след друго

мракът ненаситен връща

дни, в които съм те чакал.

Трия със ръкав следите-

пожълтели живи капки

по стъклата на мечтите,

замъглени от очакване.

С две лица съм - хвърлен камък.

В тъмно и открито място.

Белег от сама поляна.

С есени от сухи храсти.

Нямам път, а само участ.

В коловоз на ден от бялото

да препъвам чужда мъка –

спомен в нощите на тяло.
УСЕЩАНЕ ЗА ЖЕНА
…А беше на пресечка Любовта.

На бряг щастлив – морето ми от лято.

И бяха нощем

дните ми със теб

изсечени монети. Без цената.

Разливаха се в кръг от светлина.

С преминал дневен или нощен вятър.

Така далечно и така познато –

неделята надничаше в света ми

от своята целувка – лято…

Следобед на самотен мъж.

А после мрака си обличах.

В лице, ухание. И плът.

И пръстите във теб се стичаха,

убили дневната ми смърт.

Светът полека се разпадаше.

На жажда, устни, нежен зов.

И бавно в себе си те пиех…

Среднощна жажда за любов.
ЕРЕТИКИ
Може да е нямало Създател,

а досадна грешка у Матея.

Някъде, из дрешника на паметта ми,

разделил две живи рани.

Може да е нямало Тогава.

И в напуснатата змийска кожа

да се е заселила мълвата.

С чая в 5. И голотата нощна.

Пълен с белези нещастник,

щатен в дни от миналите дати.

Може да е нямало Създател.

С вкус на сън

и стара змийска кожа

своята смърт

аз всеки ден провиждам.

Разделена тихо. В дни. С печати.

С восъчната бледост на листата.

В книгата, пропуснала ме някак.

В скъсаната кожа от змията.

В моето пътуване – до лято.

Нежен мрак събрал. От голотата ти…

Може да е нямало Създател.

И смъртта да се завръща. В рани.

Откъде –не смея да напиша…

Накъде – не смея да отгатна.

И дали е „Лама сабатхани”…

Йосифе, продумай!

За да стана.
ОТПЛУВАНЕ
Ако някога се върна в лунен месец,

в някоя от трите си посоки.

И проходи

моето рождение

в пръстена родилен там. И някой

камък върху камък ме разсипе.

За да пие тъмната вода на дъното.

В себе си въжето косо срязал.

Без ведро, политнало по камъка.

Ако някога се върна

и не чуя

екота на думите в сърцето си,

в делнично платно завързан…

Гнилото кросно на тъмното

сякаш че от дъно ще ме ражда.

А въжето

с нечий клуп над мене

в трите си посоки ще проходи.

С камък върху камъка залепило

сън по името на платнохода…
ЕЖЕДНЕВ
…И все се случва

Вчерашният ден.

Във който виното ми с тебе

е изпито.

Или последното кафе.

И хуква гарата. За никъде…

В покрайнини живее моят свят.

Събирам ги – трилистни детелини.

Глухарчета от сива тишина-

събирам …себе си да не размина.

Да не отнема

въздуха за скок

на някой, като мен останал-

покрайнината на света

е място тихо. И потайно.

Овални мислите летят.

В посока на стрелките неми.

Една жена –осъмнал стих-

посяга дните ми да вземе.

Да наплоди от самота

в трапчинки вятър

есента си.

След вечерните перила,

прогнили от съдба. И пясък.
ОЧАКВАНЕ ЗА НЕЯ

...а може би любимото ти минало е зимата

Махмуд Даруиш
Тя си забрави белега в леглото.

И бенките с бадемов цвят.

И песъчинки лято.

А миналото- зима легна в мен.Далече,

навярно зад брега на раменете и.

Един живот забрави цял.

В леглото ми.

Или прошепнах „Сбогом“.

На забравата.

Тя тук ще се завърне днес. От лятото..

При белега на облака.

При бенките.

И пясъчника нов.До нова вечност.

Без свитата от птици във косите.

Ще се завърне в мен.

За да ме има.

Далече зад брега на раменете.

До малкото кафе. При лудия.

В любимото му минало. От зима.

Тя тук ще се завърне. Днес.

По лятото.
АБСАНС
Мечтата по теб-

късна есенна върба

сред лятото.

Портокалов цвят,

зад който

слънцето навлиза

вечер

по кръга на бялата си вечност.

Някъде от дън-небето

е мечтата ми по тебe.

В тялото

на нощна флейта.

В звук от стъпканите рани.

По роса, когато пътя

в себе си

смени сърцето.

Спряло навика да съзерцава

в яловите облаци от вечност

тази сънена мечта по тебе.

В късна есенна върба.

Зад лятото.
СЦЕНА ОТ СЕПТЕМВРИ
Рибари слизаха

в деня си.

И думите напиваха

със вино.

Морето се надвесваше

в лицата им.

Как бавно в тях

светът умираше…
От тъмните земи

блестеше зима…

зад стъпките и

в нас отминали.

Там…долу,

в кръчмата опушен,

денят потъваше.

Под чуждо име.
…А сънищата идваха

и си отиваха.

Като момичета

от нямо кино.

Зад пясъчните залези

на синьото

уплашени

скалите се отдръпваха.

В очите заблестяваха тогава

тържествените скелети на рибите

…а сънищата идваха. И си отиваха.

Ведно с осъмналите пристани.
...А СЪРЦЕТО ТУКА ОСТАНА
Пропяха и в мене чужди петли.

А сърцето ти тука остана.

Старо, глупаво…нежно.Боли.

Още с раните в утрото ставам.

Още болката сутрин по навик лепя.

И (по навик) превързвам си дните.

Само в стъпки прохожда у мене сънят.

А пък пътя му води заникъде.

Ослепял съм…не помня.

Не познах онзи ден

песента на щуреца у мене.

Нито ярката, светла и топла луна.

Като копче от дреха вечерна.

С тази сенчеста болка отляво вали

(като стара езическа песен)

самотата на всички отминали дни.

Нейде в прашните улични кестени.

Само раната днес ни разделя…Нали.

А сърцето ти билето чака.

В този кръгъл часовник- без посоки. И дни.

Някак още затискам мрака.

п.п.

Беше тихо и тръпнещо.

Сякаш дъга

нощем болката в мен

бе рисувала.

А животът премина оттам.

На пета.

И се спря.
В сеновала на утрото.

Беше странно измазан

от думи денят.

И неравности в пулса прескачаха.

А животът премина

-тъй случайно живял-

в опустялата спирка на здрача…
СТАТУС
Есенно…

Крия те.

В тихото.

В себе си.

В охра от листи.

И вечери.

В улици.

Или

в една светла стая.

Нейде… от спомен

за кестени.

Кръстени горе,

надничат годините.

Спират

в отминали влакове.

Пътници,

стъпки…

от мъртви пъртини.

Някъде в мене

са плакали.

Кръгли минути.

От кръгли часовници.

Лягат в самотни недели.

Есенно.

Спи в електричката

детството.

С гари от спряло Време.
ДУМИТЕ...ДУМИТЕ...
Премълчаното в мене заминало

Вчера

там видях…В гладни за стъпки

прагове

да занича по вятъра

от постелите

на едно ослепяло Очакване.

Как се свличаха…Сякаш

в следите по пясъка

всички вечерни думи за грях.

Аз не молех за прошка.

Не чаках помилване.

В мен събличаше дреха

Страха.

Бях прозорците слепи.

Неразбран.

И несрещнат.

В оцелелите покриви търсех дъжда.

После…с някаква снимка

(тъй бледа и нежна)

Днес замина.

По твоята ръка.

А стъклото се пръсна.

И в постелята скочи

оживялата сянка

от този цял ден.

Нещо страшно заключи

гласа на минутите.

За да бъда отново, отново роден.

п.п.

Далечно, като оправдание за суша,

небето на септември се снишава.

Не спирай да ме лъжеш,

че сме млади.

Зад този път- без синева, без памет.

Денят се гърчи в жълтите ливади –

с надежда мръкна, в буря се потули.

Далече от условности на думи…

така далече, Есен. Зад телата.

От детство крия светлото петно за него.

В стената му нощта все още ражда.

Под лунна сянка спи денят.И сякаш

угасващия залез пали жаждата –

в око на птица да лети.

Или зад сламата на стряха

да търси в белите си дни,

как с нечий чужди свят е лягал.

Но тук са думите по теб.Сами.

С телата им в метличина. И лято.

Далечни сини светове

в небе, докосващо душата ми.
ЕСЕНЕН ТРИПТИХ
…А дъждът, с остър нокът

в душата ти спрял,

ще дълбае…ще дели там

до утро

все така неделими

и прости неща.

Побеляла и лека

отвън ще наднича луната.

И до болка ще пари

в ръката ти нощна

свещта…

А когато на утрото клечката палне

нещо скъпо, отдавна живяло у теб.

Намери нейде стара, измръзнала Вяра.

В друго някое дневно небе.

Погали избелялата кръв,

предвидливо в юмруци заключил,

неизтеклите спомени

от едно оцеляло море.

Може чудото някак и в теб да се случи-

да забрави на прага ти зимата

мокро лице…Доверчиво ръка протегни

и стопли стъпалата и боси.

Суха дреха и дай…

после – чаша от старо вино.

Любовта е дошла.

Не заключвай дъха и с въпроси.

И без думите, там…

в избледнялото есенно фото,

остави да се сгуши.

До самата ти лятна душа.
СЪБОТЕН АКВАРЕЛ С ДЪЖД
В този есенно - мокър квартал

с рецитал за дъждовни улици

храчат бордюрите

памет и кал -

болно време на стъпкани люляци.

Слизам в себе си.

Някъде. Долу. В кръвта.

С мисълта за отлитнала птица.

Есента е окъпала в сиво света.

И лепи Самота.

По корнизите.
Още късчета лято живеят

у мен.

Метки: речитатив, криле, книга